„Последната камелия“ от Сара Джио
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ПОСЛЕДНАТА КАМЕЛИЯ
от Сара Джио
размер: 312 стр.
цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2243-7
Превод: Дафина Янева-Китанова
Съдбите на две мощни дами, разграничени от повече от половин век, се оказват преплетени по непредвиден метод.
Очаквайте на 21 март!
За създателя
Сара Джио е бестселъров създател на сантиментални четива, оповестени в над 27 страни и покорили класациите в Съединени американски щати, Норвегия, Русия, Полша, Турция. В началото на писателската си кариера тя се пробва да съчетава писането на романи с уговорките си като публицист. Автор е на голям брой публикации за „ Ню Йорк Таймс “, „ Мари Клеър “, списанието на Опра Уинфри и доста други дамски списания и уеб сайтове. Няколко години води две известни рубрики на „ Гламър “: „ Здраве и фитнес “ и „ Втора глава. Любовта “.
На българските читатели писателката е позната с романите „ Теменужки през март “, „ Пролетен сняг “, „ Винаги “, „ Всички цветя в Париж “, „ Утринно зарево “, „ Бунгалото “ и „ С любов от Лондон “.
За книгата
Флора обожава цветята и желае да учи ботаника, само че се постанова да оказва помощ в фамилната пекарна. Предлагат ѝ да замине за Англия, където да помогне на крадци на цветя като разпознава необичаен тип розова камелия, евентуално скрита в градините на имението на лорд Ливингстън. Флора ще работи като бавачка на четирите деца на благородника и неотдавна умрялата му брачна половинка. Тя бързо се привързва към децата и не след дълго възприема имението като собствен дом. Междувременно се пробва да извърши и задачата си, само че вместо на камелията, попада на кървава диря, която води към ужасяващи закононарушения.
Повече от половин век по-късно Адисън има вяра, че е построила живота, за който постоянно е мечтала. Тя има бизнес с ландшафтен дизайн, омъжена е за очарователния публицист Рекс, само че тъмното ѝ минало не стопира да я преследва. Затова, когато брачният партньор ѝ предлага да прекарат лятото в неотдавна добито от родителите му имение в британската провинция, тя се съгласява. Адисън обаче не може да се отърси от чувството, че нещо злокобно се е случило там. Докато се пробва да разплете дългогодишната тайнственост, тя открива, че ориста ѝ е преплетена с тази на Флора по непредвиден метод.
Откъс
Къщичка в британската провинция
18 април 1803 година
Старата жена стискаше чашата за чай с трепереща ръка. Дишаше тежко, даже не беше измила пръстта под ноктите си. Стоеше наведена над печката в очакване чайникът да заври и гледаше към момента кървящата рана на пръста си. Беше се порязала инцидентно с градинската ножица и в този момент пръстът ѝ пулсираше под окървавената превръзка. Щеше да се погрижи за това по-късно. Сега трябваше да се съвземе.
Тя наля вода в дребния бял керамичен чайник с цепнатина по ръба и зачака чаените листа да се запарят. Нима беше допустимо? Беше видяла разцъфналия цвят напълно ясно. Бял, с розови връхчета. Мидълбъри Пинк* – беше сигурна в това. Съпругът ѝ, господ да го елементарни, се беше грижил за камелията в продължение на двайсет години – пееше ѝ напролет, даже завиваше тъмните ѝ изумрудени листа да не замръзнат. Казваше, че е специфична. Жената не разбираше цялото това лутане към хилавото дръвче, изключително когато трябваше да се орат нивите и да се вадят картофите.
*Вид розова камелия. – Б. прочие
Да можеше да го види в този момент! Разцъфтяло. Ами в случай че някой от селото го открие? Не, тя не можеше да го разреши. Това беше неин дълг.
Преди години брачният партньор ѝ похарчи шест пенса за дървото, което тогава беше просто един стрък, покълнал в керамична саксия. Пътуващият търговец му беше споделил, че е издънка от основата на Мидълбъри Пинк, най-красивата камелия в цяла Англия и може би даже в света. Уникален тип с най-големите, най-удивителни цветове – бели, с розови връхчета, заемал почетно място в розовата градина на кралицата. Разбира се, дамата не беше повярвала на тази история, не и тогава, и бе смъмрила брачна половинка си поради нелепостта му да похарчи толкоз пари за нещо, което може да се окаже и бурен, само че в сърцето си в действителност беше удовлетворена да види мъжа си благополучен.
А той беше благополучен, когато гледаше дървото.
– Предполагам, че това е по-добре, в сравнение с да пилее пари за пиянство – беше си споделила тя. – Освен това, в случай че цъфти, може би ще можем да продаваме пъпките на пазара.
Но дървото не цъфтеше. Нито първата година, нито втората, нито третата или четвъртата. И на десетата година остарялата жена изцяло изгуби вяра. Тя се огорчаваше, когато брачният партньор ѝ шепнеше на дървото заран. Той споделяше, че е чел за тази техника в градинарски справочник, само че когато го завари да пръска дървото със примес от вода и най-хубавия ѝ сапун, не я интересуваше, че съгласно него това щяло да отблъсне вредителите – търпението ѝ се беше изчерпало. Понякога ѝ се искаше гръмотевица да удари дървото, да го разцепи на две, с цел да спре брачният партньор ѝ да се захласва по него. Неведнъж си мислеше да вземе брадвата и да забие острието ѝ в тънкия зелен дънер. Щеше да се почувства добре да излее гнева си върху дървото. Но се въздържаше. И откакто мъжът ѝ умря, дървото си остана в градината. Минаваха години и към него израсна висока трева. Бръшлян се уви към клоните му. Старицата не обръщаше внимание на камелията до тази заран, когато едно розово леке притегли вниманието ѝ. Единственият цвят с размер на длан беше по-великолепен, в сравнение с би могла да си показа. По-красив от всяка роза, която в миналото беше виждала, той по този начин царствено се поклащаше под утринния ветрец, че остарялата жена бе изпитала предпочитание да направи поклон.
Тя отпи още една глътка чай. Времената бяха рискови. Само преди дни беше публикуван кралски декрет, уведомяващ всички жители на Негово Величество, че по време на стихия в кралската градина е бил погубен необичаен тип камелия. Кралицата научила, че някогашен дворцов градинар е развъдил разсад от дървото и го е продал на фермер в провинцията. Много натъжена, заповядала на лакеите си да намерят издънката от обичаното ѝ дърво и да арестуват индивида, който го е крил през всичките тези години.
Жената се взираше пред себе си. Обърна се към прозореца, когато чу конски тътен в далечината. След момент на вратата се почука, а чаят ѝ се разплиска. Тя приглади кичурите побеляла коса, измъкнали се от кока ѝ, въздъхна и отвори.
– Добър ден – поздрави спретнато облечен мъж. Тонът му беше вежлив, само че неотстъпчив. – По заповед на Нейно Величество претърсваме страната за един избран скъп тип камелия.
Жената огледа облеклото на мъжа – напълно нормално. Дори на нея ѝ беше ясно, че е лъжец. Съпругът ѝ я беше предизвестил за сходни крадци на цветя. Разбира се, обстановката беше доста подобаваща за тях. Ако успееха да се доберат до камелията преди лакеите на кралицата, те можеха да получат цяло положение за нея. Мъжът държеше в ръката си свитък. Разгъна го доста деликатно и уточни цветето, нарисувано на страницата – бяло, с розови връхчета.
Сърцето на дамата биеше толкоз мощно, че тя не чуваше нищо друго.
– Да сте виждали такова в близост? – попита мъжът и без да дочака нейния отговор, се обърна с желание самичък да претърси градината.
Тръгна по градинската пътека, около редовете със зеленчуци и билки, тъпчейки зеленината на морковите, преди малко покълнала над неотдавна размразилата се почва. Спря се и загледа напред, където лалетата бяха подали главички над черната земя. Коленичи, с цел да откъсне една пъпка, към момента зелена и неразвита, като я огледа деликатно.
– Ако видите такова дърво – сподели той и повъртя лалето в ръката си, а след това го хвърли зад себе си, – изпратете ми известие в града. Името е Харингтън.
Старицата кимна безропотно. Мъжът уточни на север. Точно зад хълма беше имението „ Ливингстън “. Стопанката на къщата беше по този начин общителна да им предложи да се настанят в остарялата къщурка до постройката за файтони, до момента в който се грижат за градината.
– По-добре не споменавайте за визитата ми пред никого от имението – сподели мъжът.
– Да, сър – прибързано отвърна дамата. Тя стоеше неподвижна и го гледаше по какъв начин се връща при коня си. Когато към този момент не можеше да чуе тропота по пътя, тя потегли по градинската пътека около крушата до оградата и се приближи до камелията с нейния единствен, превъзходен цвят.
Не, намерения си старицата, докосвайки нежния цвят. Кралицата можеше да претърси всяка градина в страната, крадците на цветя можеха да прегледат всяко листенце, само че тя щеше да се погрижи в никакъв случай да не намерят тази камелия.
п редставя
ПОСЛЕДНАТА КАМЕЛИЯ
от Сара Джио
размер: 312 стр.
цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2243-7
Превод: Дафина Янева-Китанова
Съдбите на две мощни дами, разграничени от повече от половин век, се оказват преплетени по непредвиден метод.
Очаквайте на 21 март!
За създателя
Сара Джио е бестселъров създател на сантиментални четива, оповестени в над 27 страни и покорили класациите в Съединени американски щати, Норвегия, Русия, Полша, Турция. В началото на писателската си кариера тя се пробва да съчетава писането на романи с уговорките си като публицист. Автор е на голям брой публикации за „ Ню Йорк Таймс “, „ Мари Клеър “, списанието на Опра Уинфри и доста други дамски списания и уеб сайтове. Няколко години води две известни рубрики на „ Гламър “: „ Здраве и фитнес “ и „ Втора глава. Любовта “.
На българските читатели писателката е позната с романите „ Теменужки през март “, „ Пролетен сняг “, „ Винаги “, „ Всички цветя в Париж “, „ Утринно зарево “, „ Бунгалото “ и „ С любов от Лондон “.
За книгата
Флора обожава цветята и желае да учи ботаника, само че се постанова да оказва помощ в фамилната пекарна. Предлагат ѝ да замине за Англия, където да помогне на крадци на цветя като разпознава необичаен тип розова камелия, евентуално скрита в градините на имението на лорд Ливингстън. Флора ще работи като бавачка на четирите деца на благородника и неотдавна умрялата му брачна половинка. Тя бързо се привързва към децата и не след дълго възприема имението като собствен дом. Междувременно се пробва да извърши и задачата си, само че вместо на камелията, попада на кървава диря, която води към ужасяващи закононарушения.
Повече от половин век по-късно Адисън има вяра, че е построила живота, за който постоянно е мечтала. Тя има бизнес с ландшафтен дизайн, омъжена е за очарователния публицист Рекс, само че тъмното ѝ минало не стопира да я преследва. Затова, когато брачният партньор ѝ предлага да прекарат лятото в неотдавна добито от родителите му имение в британската провинция, тя се съгласява. Адисън обаче не може да се отърси от чувството, че нещо злокобно се е случило там. Докато се пробва да разплете дългогодишната тайнственост, тя открива, че ориста ѝ е преплетена с тази на Флора по непредвиден метод.
Откъс
Къщичка в британската провинция
18 април 1803 година
Старата жена стискаше чашата за чай с трепереща ръка. Дишаше тежко, даже не беше измила пръстта под ноктите си. Стоеше наведена над печката в очакване чайникът да заври и гледаше към момента кървящата рана на пръста си. Беше се порязала инцидентно с градинската ножица и в този момент пръстът ѝ пулсираше под окървавената превръзка. Щеше да се погрижи за това по-късно. Сега трябваше да се съвземе.
Тя наля вода в дребния бял керамичен чайник с цепнатина по ръба и зачака чаените листа да се запарят. Нима беше допустимо? Беше видяла разцъфналия цвят напълно ясно. Бял, с розови връхчета. Мидълбъри Пинк* – беше сигурна в това. Съпругът ѝ, господ да го елементарни, се беше грижил за камелията в продължение на двайсет години – пееше ѝ напролет, даже завиваше тъмните ѝ изумрудени листа да не замръзнат. Казваше, че е специфична. Жената не разбираше цялото това лутане към хилавото дръвче, изключително когато трябваше да се орат нивите и да се вадят картофите.
*Вид розова камелия. – Б. прочие
Да можеше да го види в този момент! Разцъфтяло. Ами в случай че някой от селото го открие? Не, тя не можеше да го разреши. Това беше неин дълг.
Преди години брачният партньор ѝ похарчи шест пенса за дървото, което тогава беше просто един стрък, покълнал в керамична саксия. Пътуващият търговец му беше споделил, че е издънка от основата на Мидълбъри Пинк, най-красивата камелия в цяла Англия и може би даже в света. Уникален тип с най-големите, най-удивителни цветове – бели, с розови връхчета, заемал почетно място в розовата градина на кралицата. Разбира се, дамата не беше повярвала на тази история, не и тогава, и бе смъмрила брачна половинка си поради нелепостта му да похарчи толкоз пари за нещо, което може да се окаже и бурен, само че в сърцето си в действителност беше удовлетворена да види мъжа си благополучен.
А той беше благополучен, когато гледаше дървото.
– Предполагам, че това е по-добре, в сравнение с да пилее пари за пиянство – беше си споделила тя. – Освен това, в случай че цъфти, може би ще можем да продаваме пъпките на пазара.
Но дървото не цъфтеше. Нито първата година, нито втората, нито третата или четвъртата. И на десетата година остарялата жена изцяло изгуби вяра. Тя се огорчаваше, когато брачният партньор ѝ шепнеше на дървото заран. Той споделяше, че е чел за тази техника в градинарски справочник, само че когато го завари да пръска дървото със примес от вода и най-хубавия ѝ сапун, не я интересуваше, че съгласно него това щяло да отблъсне вредителите – търпението ѝ се беше изчерпало. Понякога ѝ се искаше гръмотевица да удари дървото, да го разцепи на две, с цел да спре брачният партньор ѝ да се захласва по него. Неведнъж си мислеше да вземе брадвата и да забие острието ѝ в тънкия зелен дънер. Щеше да се почувства добре да излее гнева си върху дървото. Но се въздържаше. И откакто мъжът ѝ умря, дървото си остана в градината. Минаваха години и към него израсна висока трева. Бръшлян се уви към клоните му. Старицата не обръщаше внимание на камелията до тази заран, когато едно розово леке притегли вниманието ѝ. Единственият цвят с размер на длан беше по-великолепен, в сравнение с би могла да си показа. По-красив от всяка роза, която в миналото беше виждала, той по този начин царствено се поклащаше под утринния ветрец, че остарялата жена бе изпитала предпочитание да направи поклон.
Тя отпи още една глътка чай. Времената бяха рискови. Само преди дни беше публикуван кралски декрет, уведомяващ всички жители на Негово Величество, че по време на стихия в кралската градина е бил погубен необичаен тип камелия. Кралицата научила, че някогашен дворцов градинар е развъдил разсад от дървото и го е продал на фермер в провинцията. Много натъжена, заповядала на лакеите си да намерят издънката от обичаното ѝ дърво и да арестуват индивида, който го е крил през всичките тези години.
Жената се взираше пред себе си. Обърна се към прозореца, когато чу конски тътен в далечината. След момент на вратата се почука, а чаят ѝ се разплиска. Тя приглади кичурите побеляла коса, измъкнали се от кока ѝ, въздъхна и отвори.
– Добър ден – поздрави спретнато облечен мъж. Тонът му беше вежлив, само че неотстъпчив. – По заповед на Нейно Величество претърсваме страната за един избран скъп тип камелия.
Жената огледа облеклото на мъжа – напълно нормално. Дори на нея ѝ беше ясно, че е лъжец. Съпругът ѝ я беше предизвестил за сходни крадци на цветя. Разбира се, обстановката беше доста подобаваща за тях. Ако успееха да се доберат до камелията преди лакеите на кралицата, те можеха да получат цяло положение за нея. Мъжът държеше в ръката си свитък. Разгъна го доста деликатно и уточни цветето, нарисувано на страницата – бяло, с розови връхчета.
Сърцето на дамата биеше толкоз мощно, че тя не чуваше нищо друго.
– Да сте виждали такова в близост? – попита мъжът и без да дочака нейния отговор, се обърна с желание самичък да претърси градината.
Тръгна по градинската пътека, около редовете със зеленчуци и билки, тъпчейки зеленината на морковите, преди малко покълнала над неотдавна размразилата се почва. Спря се и загледа напред, където лалетата бяха подали главички над черната земя. Коленичи, с цел да откъсне една пъпка, към момента зелена и неразвита, като я огледа деликатно.
– Ако видите такова дърво – сподели той и повъртя лалето в ръката си, а след това го хвърли зад себе си, – изпратете ми известие в града. Името е Харингтън.
Старицата кимна безропотно. Мъжът уточни на север. Точно зад хълма беше имението „ Ливингстън “. Стопанката на къщата беше по този начин общителна да им предложи да се настанят в остарялата къщурка до постройката за файтони, до момента в който се грижат за градината.
– По-добре не споменавайте за визитата ми пред никого от имението – сподели мъжът.
– Да, сър – прибързано отвърна дамата. Тя стоеше неподвижна и го гледаше по какъв начин се връща при коня си. Когато към този момент не можеше да чуе тропота по пътя, тя потегли по градинската пътека около крушата до оградата и се приближи до камелията с нейния единствен, превъзходен цвят.
Не, намерения си старицата, докосвайки нежния цвят. Кралицата можеше да претърси всяка градина в страната, крадците на цветя можеха да прегледат всяко листенце, само че тя щеше да се погрижи в никакъв случай да не намерят тази камелия.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ